image

Не ми се е случвало по-дълго отсъствие от блога, та се чудя как да започна…

След такава раздяла, досега бих написала цели два романа за нашия селски живот с Тяната и навярно щеше да ми е по-лесно, отколкото да вместя всичко в един пост, но ще опитам с малко думи. Но първо най-главното: много сме щастливи!

Навършиха се три години откакто дойдохме тук. За това време и най-вече през последния сезон усвоих много нови знания. Като горди собственици на три подрастващи женски телета и още три кози се научих(разбирай: примирих се) да чистя обор, да паса, да доя, да приготвям домашно сирене, да храня с биберон, да бия инжекции и т.н….. последниятдазатворивратата.
Носът ми, горкият, привикна на всякакви миризми, бицепсите ми заякнаха неимоверно от пренасяне на тежки бали слама, а сърцето ми вече не е онова нежно и милозливо, както отначало, когато си взехме първата козичка Марийка, сега без колебание налагам с тоягата  който когато заслужава, защото иначе (УБЕДИХ СЕ!!!) не става.

image

Време свободно ни остава достатъчно – и за животните, и за градината, както и за нас, а това, ако си спомняте, беше големият ми страх – дали ще се справям. Всъщност с всичко домашно се занимавам аз, тъй като Тяната от сутрин до вечер е на работа. През часовете за паша, докато се излежавам по ливадите, се наслаждавам на интересни книги, а като се уморя да чета, разсейвам се с Фейсбук. Така че не се оплаквам :).
Е, то и за оплакване има, но някак си не ми е присъщо да хленча, особено когато сама съм си определила съдбата. Твърде ранното ставане всяка сутрин е нещо, с което още привиквам, има и физическа работа, с която не можем да се разминем – всеки следобед, например, с Георги, нашият съсед, отиваме до две консервни фабрики, за да натоварим бракувани пипер и броколи. Тежко е и не е дело за жена, но сърце не ми дава да го оставя сам да се блъска, а нашите животни да получават наготово, затова спала-недоспала, уморена или отпочинала заминавам с него, да товарим.

image

image

Това е ежедневието ми с малко думи… Между всичко останало се борим и с дребни битовизми. Постоянно започваме разни ремонти, за които не достигат докрая пари, замразяваме ги и след време довършваме. Всяка седмица се случва нещо, което бърза да ни ядоса. Ето сутринта отново осъмнахме с една кокошка по-малко, лисиците наоколо се навъдиха  страшно много, а аз все забравям да затворя кокошарника вечер. Миналият месец намерихме две с прегризано гърло, което намирисва на пор или невестулки, а когато направо ми липсват на сутринта и намирам само перушината, знам че е дело на някоя прегладняла кума Лиса. Довечера трябва да кажа на Тяната, че кокошките са вече осем, а той пак ще ми се скара, че са нощували на отворена врата.
Такива ми ти работи… всеки ден по нещо, но пък си имам Дого Аржентино, на два месеца, фук-фук! :) Именува се Арфа.

Advertisements