image

Не ми се е случвало по-дълго отсъствие от блога, та се чудя как да започна…

След такава раздяла, досега бих написала цели два романа за нашия селски живот с Тяната и навярно щеше да ми е по-лесно, отколкото да вместя всичко в един пост, но ще опитам с малко думи. Но първо най-главното: много сме щастливи!

Навършиха се три години откакто дойдохме тук. За това време и най-вече през последния сезон усвоих много нови знания. Като горди собственици на три подрастващи женски телета и още три кози се научих(разбирай: примирих се) да чистя обор, да паса, да доя, да приготвям домашно сирене, да храня с биберон, да бия инжекции и т.н….. последниятдазатворивратата.
Носът ми, горкият, привикна на всякакви миризми, бицепсите ми заякнаха неимоверно от пренасяне на тежки бали слама, а сърцето ми вече не е онова нежно и милозливо, както отначало, когато си взехме първата козичка Марийка, сега без колебание налагам с тоягата  който когато заслужава, защото иначе (УБЕДИХ СЕ!!!) не става.

image

Време свободно ни остава достатъчно – и за животните, и за градината, както и за нас, а това, ако си спомняте, беше големият ми страх – дали ще се справям. Всъщност с всичко домашно се занимавам аз, тъй като Тяната от сутрин до вечер е на работа. През часовете за паша, докато се излежавам по ливадите, се наслаждавам на интересни книги, а като се уморя да чета, разсейвам се с Фейсбук. Така че не се оплаквам :).
Е, то и за оплакване има, но някак си не ми е присъщо да хленча, особено когато сама съм си определила съдбата. Твърде ранното ставане всяка сутрин е нещо, с което още привиквам, има и физическа работа, с която не можем да се разминем – всеки следобед, например, с Георги, нашият съсед, отиваме до две консервни фабрики, за да натоварим бракувани пипер и броколи. Тежко е и не е дело за жена, но сърце не ми дава да го оставя сам да се блъска, а нашите животни да получават наготово, затова спала-недоспала, уморена или отпочинала заминавам с него, да товарим.

image

image

Това е ежедневието ми с малко думи… Между всичко останало се борим и с дребни битовизми. Постоянно започваме разни ремонти, за които не достигат докрая пари, замразяваме ги и след време довършваме. Всяка седмица се случва нещо, което бърза да ни ядоса. Ето сутринта отново осъмнахме с една кокошка по-малко, лисиците наоколо се навъдиха  страшно много, а аз все забравям да затворя кокошарника вечер. Миналият месец намерихме две с прегризано гърло, което намирисва на пор или невестулки, а когато направо ми липсват на сутринта и намирам само перушината, знам че е дело на някоя прегладняла кума Лиса. Довечера трябва да кажа на Тяната, че кокошките са вече осем, а той пак ще ми се скара, че са нощували на отворена врата.
Такива ми ти работи… всеки ден по нещо, но пък си имам Дого Аржентино, на два месеца, фук-фук! :) Именува се Арфа.

Advertisements

Отново съм на моето любимо място – голямата поляна до горичката и паса животните. Тихо и спокойно е наоколо. Сама съм и сякаш на сто километра от нас няма друга жива душа.

Тутакси осъзнавам с всичките си сетива, че животът е само тук и сега. Онова, което съм чувала безброй пъти – че няма минало и бъдеще, че разполагаме единствено с настоящето, проумявам внезапно в този момент. Дойде като голямо откритие, като че ли строго пазена тайна ме избра да се разкрие пред мен.

Отворих Евърноут и с големи букви си записах бележка: „ЖИВЕЙ ЗА МИГА И БЪДИ БЛАГОДАРНА, ЗАЩОТО ИМАШ САМО НЕГО! ТИ НЕ ЗНЕШ КАКВО ТЕ ОЧАКВА ПРЕЗ СЛЕДВАЩАТА МИНУТА…“

Затварям програмата и се зачитам в една книга, за не знам колко време, сигурно за не повече от секунди, след което влизам в Тубата и пръстите сами написват в търсачката „sufi dance“. 
Дервиши в транс, танцуват своя божествен танц – в началото бавно, после по-бързо, а накрая вихрено, въртейки се около собствената си ос, със затворени очи и ръце, издигнати благодарствено към БОГА…

Отварям отново Евърноут и оставям нова бележка: 
25.07.2015
Господи, благодаря ти за този прекрасен миг!!! Благодаря ти за всичко, което имам в него: 
– чудесно настроение и душевен мир
– прохладна сянка под ореха в такъв горещ ден
– животните ми са здрави и спокойни
– ясно небе и най-хубавата гледка пред очите ми

Криси с две различни очи, каквато исках!
по-долу е упраженението на два крака :-)

КрисиКриси

набързо наминавам, да се похваля, че си имам Криси!
самоед, хъски, самоед, хъски… цяла година се колебаехме какво куче да изберем, и най-накрая се спряхме на хъски.
Тяната ми го купи от един съсед-кучкар, който заминава за чужбина и си продава любимците.

не вярвах, че мога да се влюбя така силно в животинка, но с Криска се получи, още докато я зърнах в колибата и.
бяхме отишли с намерение да я купим, затова се подготвих – подадох и през мрежата сандвич с кюфте, предварително направен за нея, и любовта пламна от пръв поглед. когато нашият познат я изведе навън, тя се хвърли върху мен и облиза цялото ми лице, докато Тяната успее да я хване.

от три дни се спукваме от смях. няма такъв цирк! очевидно са я гледали с много любов, защото прави едни номера, от които коремите ни болят от хилеж: когато се доближиш до нея, застава на задни лапички и подскача, скимтейки жално, докато я прегърнеш. успокоява се…. за десет минути :-). след малко пак го повтаря и трябва да я гушкаш постоянно, иначе не престава да пищи.

мечтата ми за самоед си остава. обещание на Тяната: „ако си добро дете, за рождния ти ден ще си помисля“ :-)

с наближаването на лятото и животинките по двора се увеличават. вчера пуснахме в курника още шест кокошки. мислим и за прасенце, като се постопли.

2015-02-20 10-45-005.JPG2015-02-26 07-28-10 (1).JPG

около мислите за работа и разни планове, дори не съм забелязала, че дрянът е разцъфтял. и макар че дървото е до кладенеца и аз отивам до него сто пъти на ден, пак не съм го видяла.

нещо позагубвам романтиката в себе си, от ден на ден ставам по-прагматична и говоря само за работа, Боже, от колко много време дори не сме излезли да се поразходим навън. Тяната ме пита дали съм видяла колко голям е станал зеленият лук, а аз погледнах изненадано… никак не съм се мярнала в градината цяла седмица, за лука бях забравила.
очите в огледалото ме гледат изморено. за последните седмица-две наруших и хранителния режим, отпуснах се и спрях да мисля за диети, енергията си насочих към други неща, затова и теглото ми мигом се покачи с два килограма. но този път навреме се усетих и ще регулирам.

10422130_450067931809279_4957445250253148265_n.jpg

единствено когато децата ще идват на гости се „разсънявам“ веднага. оставям настрана всичко останало, за да се подготвя – пекат се баници, сладкиши, правя им обезателно и нещо за вкъщи.

приготвяме се вече за бала, а покрай него се повдига напрегнато и болния въпрос – ще кандидатства ли някъде или не. заминаването в друг град е заключена тема от години, не позволявам моето семейство да се разделя при никакви условия, искам децата и внуците си около мен и точка. зная какво мислят другите, затова не обсъждам с никого темата и не приемам чужди мнения. „не осакатявай бъдещето на детето си“ и тем подобни плиткоумия преди ме жегваха, но вече ги пропускам весело край ушите си и обикновено отговарям: „ти пък искаш да се отървеш от децата си, за да си гледаш живота“
последното решение, разбира се, ще бъде на Глория, но доколкото я познавам, не би минала през главата ми, по-скоро ще избере специалност в нашия институт или ще се откаже да учи, но няма да замине.

макове

докато преглеждах стари постове да търся нещо, попаднах на някои публикации, в които системно ви се оплаквах от досадните ни и любопитни съседи. спомних си колко отчаяна на моменти бях, залюля ме отново онова чувство на безизходност да се справя с проблема.

сбъдваш си голямата мечта – да избягаш от градския шум и от лудницата на блока, където живееш, дотегнало ти е до болка да слушаш постоянни ремонти или хора които крещят по стълбището, уморени са ти ушите от високата музика на недобросъвестни съседчета-пубери.
и така – заживяваш на село в търсене на спокойствие, с мисълта, че си надхитрил съдбата, че си се махнал завинаги от това, но там те намира нещо още по-лошо: любопитни съседи, клюкари от класа, и най-страшното – досадници, които не те оставят на мира. умиращи от скука пенсионерки или неработещи жени, за които бъркането в чужди работи и клюкарстването са най-сладкото в живота, а в теб виждат спасителен пояс, една възможност да си чешат с някого езика.
Боже, беше ми омръзнало цял ден да ми викат през оградата „Диде, Дидеее, Дидеееееее! кога ще пием кафе? ти все си заета!“, или „остави градината за после, ела тук да те видя…“, или „стига с тази книга дееее, идвам ти на гости“, и се намества в беседката при мен, все едно, че съм и пратила телеграма с покана. от сутрин до вечер, по всяко време!
боях се да изляза на двора, не можех да се усамотя в собствената си къща, на спокойствие, да се почувствам У ДОМА СИ.
тук не е като в апартамент – да заключиш вратата когато търсиш уединение, и да не отговаряш на позвъняване. моите мили съседки не разбират от тактичност, направо нахълтваха в двора, сядаха при мен и започваха да ме занимават с проблемите си и с проблемите на цялото село. имало е случаи да ми се обидят сериозно и да не ми говорят, когато им кажа, че съм заета.

сега, няколко месеца след като с Тяната изолирахме всички досадници, аз съм като новородена. щастлива съм, спокойна съм, че се отървахме от вампирите, които изсмукваха силите ми. другаруваме само с онези, които ни допадат, ИЗБИРАМЕ ГИ!
не че всичко е в розов цвят: сега пък се сдобихме с врагове в лицето на старите „приятели“. понякога, излизайки на улицата, дочувам злобни подмятания по наш адрес, позволяват си и да ни иронизират на висок глас, от яд че не им обръщаме внимание. но… проблемът си е техен.

съжалявам само за едно – че не защитих свободата си по-рано. все се опитваме да бъдем добри хора, добри съседи, добри слушатели, но това се приема като слабост от останалите. възпитанието не винаги е полезно нещо.

мое познато семейство датчани търсеха да си купят нова къща в Дания повече от… десет години. веднъж се осмелих да ги попитам защо толкова време не одобряват нищо, а те отговориха, че проучват щателно съседите и при най-малкото съмнение, че са проблемни хора, се отказват. (?!?!?!?!) леле, чак се вцепених от изненада и как се смях после…, това ми се стори пълна тъпня, маниящина, дори извратено! помислих си „какво ги интересуват другите хора, няма да живеят с тях! ама чужденци, к’во да ги правиш….“

зад железни стени... зад железни стени…

нищо тук не ми омръзва, нищо тук не може да ми омръзне…

дишаме с пълни гърди щастието, не си поставяме никакви рамки и изпитваме удоволствие от това – че най-сетне живеем живота си по нашите правила, а не наложен ни насила от роднини, от възпитание и от чужди разбирания.
усещам доволство от независимостта и повече самоуважение, не позволяваме на никого да ни се бърка. свободата, свободата, Санчо! ;-)

трета година вече тук, а още не се насищам на двора. Боже, как съм мечтала от дете да имам собствено дворче, да изпълзя отвъд задушаващите стени на апартамента, да отглеждам цветя и кокошки, да си говоря на живо през мрежата с комшии(не по задимени кафенета или по Скайп), слънцето да напича гърба ми докато прекопавам лехите и да се гиздя с красиви сламени шапки.

на двадесет години се срамувах да споделям мечтите си, за да не ми се присмиват, между 30 и 40 започнах да осъзнавам колко бързо изтича животът ми и че трябва да побързам да бъда щастлива(никой няма да го стори вместо мен!!!), разбрах с горчивина, че хората, които дават съвети на другите как да живеят живота си, нещо в техния не е наред. може дори да те обичат, но все пак изпитват завист към твоята смелост да се решиш на големи промени. те бавно умират в затвора на своите страхове, които отричат и маскират с удобни извинения. да те видят свободен и щастлив не желаят, за да не рухне самочувствието им още по-ниско.

„всички постъпват така“ или „не мога да си променя живота, другите ще ме осъдят“ са най-опасните мисли. напротив – именно когато заживееш своя си независим живот, хората започват да те уважават! накрая лъжата винаги се уморява.

Патенцето мислеше, че може да бъде на друго мнение, ала кокошката не можеше да търпи това.
— Можеш ли да снасяш яйца? — питаше тя.
— Не.
— Тогава имай добрината да мълчиш! А котаракът питаше:
— Можеш ли да си извиваш гръбнака като обръч, да мъркаш и да изпускаш искри?
— Не.
— Тогава не си тикай гагата, когато говорят умници като нас!
И патенцето седеше в ъгъла и беше в лошо настроение. Ала изведнъж в стаята нахлу струя чист въздух и слънчицето надникна вътре; на патенцето страшно се поиска да по-плува; то не можа да се сдържи и каза това на кокошката.
— Това пък какво е? — питаше тя. — Нямаш си работа, затуй ти идват такива глупави мисли в главата. Снасяй яйца или мъркай — тогава ще поумнееш.
— Ах, колко приятно е да плуваш по водата! — каза патенцето. — Каква наслада е да се гмурнеш на дъното и да чувствуваш как водата се разлива над главата ти!
— Да, чудесна наслада! — каза кокошката. — Ти, както се вижда, си полудял.
из Грозното патенце на Андерсен

калинка-малинка

та нали съм си под непрестанно самонаблюдение, ето и последния извод, който си направих на село: от живот с приятели е по-сладък само животът със съмишленици.
уютно и някак защитено е да си ограден от хора, били те познати отскоро, имащи сходни на твоите мечти, такива които се страхуват със същите страхове, които политат от същите радости и сънуват сънища като твоите. които могат истински да споделят всички твои вълнения, защото те са и техни.

стари приятели често ни потупват по рамото когато им разказваме за нашите планове, чувствам, че са щастливи за нас, виждайки ни доволни от новото битие. ала вече не достигат общи теми за разговор.
нуждая се от хора, които горят като мен в този огън – които харесват природата, искат да се грижат за животни, за земята, обичат въздуха и живота на открито.
с приятели ще поговориш час или два, докато общите проблеми се изчерпят, но със съмишленици будуваш до сутринта на бутилка вино и не ти омръзва да сте заедно – говоритеговоритеговорите, мечтаетемечтаетемечтаете, но думите не свършват…….